Преглед на филма: Скарлет Йохансон придава звездна сила на земния „Fly Me to the Moon“

„ Fly Me to the Moon “ е по-добър, в сравнение с наподобява.

Това не е удар против маркетингова акция за галактическата конкуренция rom-com за един непосредствен човек от НАСА и маркетинг експерта на Медисън Авеню, притеглен да продаде задачата до Луната. Става въпрос повече за положението на театралното кино.

Филм като този, със законни кино звезди като Скарлет Йохансон и Чанинг Тейтъм, равен, бляскав външен тип, истинска идея и искрящо заглавие, не е постоянно срещано събитие в локалния синеплекс. Бяхме принудени да забележим нещо сходно и да приемем едно от двете неща: Това е артикул на стриймър с огромни разноски или е подправен, като един от тези филми във кино лентата, които са там най-вече за смях, само че също и най-малко ненапълно правдоподобно.

И двете догатки са на място, само че първото е всъщност правилно: Това е продукция на Apple, която сходно на „ Наполеон “ и „ Убийците на цветната луна “ потегля първо по кината, в петък, посредством обичайно студио (Columbia Pictures на Sony). Това не е просто жест към кината – датата на стрийминг към момента не е оповестена.

Режисьор е телевизионният деец Грег Берланти, чиито филми включват „ Love, Simon “ и „ Life as We Know It “. Тук той наподобява е взел стилистична и тонална страница от „ Долу любовта “ на Пейтън Рийд през 60-те години на предишния век през пастича на Рок Хъдсън/Дорис Дей от 2003 година с присъединяване на Рене Зелуегър и Юън Макгрегър. Сценарият на Роуз Гилрой и историята на Бил Кърщайн и Кийнън Флин са леки и прохладни с приятна шутлива сила, давайки на Йохансон опцията да употребява цялостния ват на силата си на кино звезда като проницателната, самоизградила се Кели Джоунс. Тя е нещо като женски Дон Дрейпър без меланхолията и развлеченията, само че с прочут скришен багаж и способността да очарова и убеждава съвсем всеки.

Ако съумеете да преминете през началния монтаж, един ужасяващ урок по история, който има цялата дълбочина и нюанси на отчет от началното учебно заведение с един период от половин страница за галактическата конкуренция, ви чака най-вече прелестно, в случай че криволичещи, каращи похвали от Йохансон, който продуцира, Тейтъм и надарен лист от поддържащи артисти (Уди Харелсън, Рей Романо, Джим Раш). Тейтъм може да е малко неправилно определен като шеф на изстрелването на НАСА (и деец от Корейската война) Коул Дейвис. Въпреки че той е добър сътрудник на Йохансон и групата от плетени пуловери, които носи на всички места, неговият облик прави Коул прекомерно незабавно приветлив, с цел да има някакви трагични залози или напрежение. Трудно е да се каже дали това е неверна преценка на равнище сюжет, постановка или кастинг. Но няма желание-не-ще-те, единствено когато-ще-те, което не е завладяващо описване на истории, когато времето за осъществяване се простира над два часа.

Това е филм, който не бърза да стигне на никое място бързо. Всъщност главната продажна точка на филмовия откъс, че Кели е била наета да провежда подправено кацане на Луната, ако нещо се обърка с Аполо 11, даже не е въведена до дълбочината на кино лентата. Това въобще не е смисълът на историята, а единствено един аспект от нея, който е малко дезориентиращ при първото гледане. Раш, като режисьор-дива, нает за този свръхсекретен кино план, прави тези подиуми доста смешни (въпреки че повтарящите се смешки на Кубрик не успяват). Повечето опити за отпратка към епохата оттатък страхотния дизайн на костюмите и продукцията също са много повърхностни – това е нещо като версия с розови очила от края на 60-те години, в която расизмът и хомофобията на практика не съществуват. Женомразството и някогашният президент Ричард Никсън са проницателни и възможни неприятности.

Друга неточност беше прекарването на прекалено много време с астронавтите на Аполо 11, чак до наложителното изстрелване – поредност, която сме виждали толкоз доста пъти и доста по-ефективна, че няма какво да спечелите от неумелото регистриране в това тип филм. Това е просто скъпо разпръскване, грабване на величието, от което в действителност не се нуждаеше.

„ Fly Me to the Moon “ е най-хубав, когато не се приема прекомерно на съществено. И най-полезната идея, която продаде, е концепцията за Йохансон и Тейтъм (което, апропо, е ужасно увещание да гледате още веднъж „ Hail, Caesar! “) като модерни Дей и Хъдсън. Те имат чара. Те просто се нуждаят от материал, който го прави обективен.

„ Fly Me to the Moon “, издание на Apple Original Films/Columbia Pictures в кината в петък, е оценено като PG-13 за „ някои груби думи, пушенето “. Времетраене: 132 минути. Две звезди и половина от четири.