Преглед на филма: Скарлет Йохансон придава звездна сила на земния „Fly Me to the Moon“
„Fly Me to the Moon“ е по-добър, отколкото изглежда.
Това не е удар срещу маркетингова кампания за космическата надпревара rom-com за един прям човек от НАСА и маркетинг специалиста на Медисън Авеню, привлечен да продаде мисията до Луната. Става въпрос повече за състоянието на театралното кино.
Филм като този, със законни филмови звезди като Скарлет Йохансон и Чанинг Тейтъм, гладък, лъскав външен вид, оригинална концепция и искрящо заглавие, не е често срещано явление в местния синеплекс. Бяхме принудени да видим нещо подобно и да приемем едно от двете неща: Това е продукт на стриймър с големи разходи или е фалшив, като един от онези филми във филма, които са там предимно за смях, но също и поне донякъде правдоподобно.
И двете предположения са на място, но първото е по същество вярно: Това е продукция на Apple, която подобно на „Наполеон“ и „Убийците на цветната луна“ тръгва първо по кината, в петък , чрез традиционно студио (Columbia Pictures на Sony). Това не е просто жест към кината – датата на стрийминг все още не е обявена.
Режисьор е телевизионният ветеран Грег Берланти, чиито филми включват „Love, Simon“ и „Life as We Know It“. Тук той изглежда е взел стилистична и тонална страница от „Долу любовта“ на Пейтън Рийд през 60-те години на миналия век през пастича на Рок Хъдсън/Дорис Дей от 2003 г. с участието на Рене Зелуегър и Юън Макгрегър. Сценарият на Роуз Гилрой и историята на Бил Кърщайн и Кийнън Флин са леки и прохладни с приятна шутлива енергия, давайки на Йохансон възможността да използва пълния ват на силата си на филмова звезда като проницателната, самоизградила се Кели Джоунс. Тя е нещо като женски Дон Дрейпър без меланхолията и развлеченията, но с известен таен багаж и способността да очарова и убеждава почти всеки.
Ако успеете да преминете през началния монтаж, един ужасен урок по история, който има цялата дълбочина и нюанси на доклад от началното училище с един интервал от половин страница за космическата надпревара, ви очаква предимно приятно, ако криволичещи, каращи комплименти от Йохансон, който продуцира, Тейтъм и талантлив списък от поддържащи актьори (Уди Харелсън, Рей Романо, Джим Раш). Тейтъм може да е малко погрешно избран като директор на изстрелването на НАСА (и ветеран от Корейската война) Коул Дейвис. Въпреки че той е добър партньор на Йохансон и групата от плетени пуловери, които носи навсякъде, неговият образ прави Коул твърде мигновено симпатичен, за да има някакви драматични залози или напрежение. Трудно е да се каже дали това е грешна преценка на ниво сценарий, режисура или кастинг. Но няма желание-не-ще-те, само когато-ще-те, което не е завладяващо разказване на истории, когато времето за изпълнение се простира над два часа.
Това е филм, който не бърза да стигне никъде бързо. Всъщност основната продажна точка на трейлъра, че Кели е била наета да организира фалшиво кацане на Луната, в случай че нещо се обърка с Аполо 11, дори не е въведена до дълбочината на филма. Това изобщо не е смисълът на историята, а само един аспект от нея, който е малко дезориентиращ при първото гледане. Раш, като режисьор-дива, нает за този свръхсекретен филмов проект, прави тези сцени много смешни (въпреки че повтарящите се шеги на Кубрик не успяват). Повечето опити за препратка към епохата отвъд страхотния дизайн на костюмите и продукцията също са доста повърхностни – това е нещо като версия с розови очила от края на 60-те години, в която расизмът и хомофобията практически не съществуват. Женомразството и бившият президент Ричард Никсън са проницателни и допустими неприятности.
Друга грешка беше прекарването на твърде много време с астронавтите на Аполо 11, чак до задължителното изстрелване – последователност, която сме виждали толкова много пъти и много по-ефективна, че няма какво да спечелите от неумелото вписване в това вид филм. Това е просто скъпо разсейване, грабване на величието, от което всъщност не се нуждаеше.
„Fly Me to the Moon“ е най-добър, когато не се приема твърде на сериозно. И най-полезната концепция, която продаде, е идеята за Йохансон и Тейтъм (което, между другото, е страхотно напомняне да гледате отново „Hail, Caesar!“) като съвременни Дей и Хъдсън. Те имат чара. Те просто се нуждаят от материал, който го прави справедлив.
„Fly Me to the Moon“, издание на Apple Original Films/Columbia Pictures в кината в петък, е оценено като PG-13 за „някои груби думи, пушенето“. Времетраене: 132 минути. Две звезди и половина от четири.
